Що за животно е политологията?

Политологията е една от най-нашумелите специалности през последните години – и може би не без основание – но истината е, че малцина знаят какво всъщност представлява тя. Какво точно е политическото в нея? Какво е отношението й към политиката, как точно се обвързва с нея, и къде, за Бога, в целия този хаос се губи логосът от втората част на името, тоест претенциите за научност, добиване на познание, за методология и анализ?

Една от най-големите заблуди, свързани със политологията, се дължи именно на това, че повечето хора забравят значението именно на тази последна важна морфема за сметка на първата, а тя в не по-малка степен определя същината на специалността. Една от тенденциите, които определят избора на кандидат-студентите през последните години, е да се взема под внимание на първо място приложимостта на изучаваното в бъдещия професионален живот, което е съвсем в реда на нещата, имайки предвид постоянния пазарен натиск. Само че издигането на „перспективността” в единствен критерий за оценка на академичния живот нерядко води до криворазбрана представа за науката.

Така например много от бъдещите политолози влизат в университетските аудитории с очакването, че там ще им предложат наръчник за успешна реализация на политическа кариера, и остават разочаровани, когато разберат, че факултетът по социални науки не е школа за политически кадри. Политологията не развъжда политици – академичният живот счита за свой основен дълг именно да е изчистен от идеологеми и партийна пропаганда, да провокира у студентите дистанцирано и критично мислене, и на първо място – да развие техните аналитични способности.

Именно тази аналитичност е базата, която прави политолозите търсени в държавната администрация, в неправителствени организации, социоложки агенции, в частния сектор, европейските институции, в медиите и пр. Разбира се, нищо не пречина  един политолог да влезе в реалния политически живот – или пък да има своите политически възгледи – но тези неща зависят не толкова от образованието, колкото от индивидуалните качества и личния ангажимент.    

И тогава с какво по-конкретно се занимава политологията?

Като наука, като опит за добиване за знание, тя се опитва да направи политиката свой обект на изследване, да я дефинира, да изследва границите и съдържанието й – което невинаги е лесно, имайки предвид, че социалната действителност не може да се впише еднозначно в строгата бинарна логическа схема „вярно – грешно”. Още в първите дни на следването става ясно, че няма общоприета дефиниция на политическото – защото неговите граници са много широки и обхващат на практика всичко, което по един или друг начин засяга колективното битие. Затова и в политологията има редица методи и подходи, с които то да се изследва, както и множество тематични звена. Един политолог се занимава както с разликата между парламентарна и президентска демокрация, така и със същината на революциите и протестите, както със взамодействието между икономика и политика, така и с философията на Платон и Макиавели. Политологът може да класификацира по научни критерии един политически режими като тоталитарен, авторитарен или демократичен, да назове основните функции на една политическа система; да направи анализ на изборни резултати и общественото мнение; да изследва въздействието и ефективността на конкретни инициативи на държавното управление; да потърси факторите, които определят поведението на политическите актьори на международната сцена.

Всичко това изисква строг подход и методология, така че теоретичната част заема една немалка част от следването – като се започне от епистемологията /философската теория на познанието/ до формулирането на типологии и логически модели, с помощта на които да се класифицира и анализира събрания материал. Като цяло специалността е наистина теоретически обременена, понякога се изисква търпение и вникване, когато теорията стане абстрактна и отдалечена, и започне да измества опита. Това е важно да се вземе предвид при избора на специалност.

Още един популярен мит около политологията е свързан с областта на международните отношения. Първият от тях е, че това изобщо е отделна специалност. В англоезичния академичен свят това действително е така, но в Германия международните отношения са просто поддисциплина на политическите науки и в повечето случаи се предлагат като специализация по време на магистратурата, а не като завършен предмет. Мит номер 2 е аналогичен на горе споменатите, и гласи, че завършилите международни отношения стават дипломати. «Научната дипломация» обаче е дисциплина, която съществува само във въображението на кандидат-студентите. Международните отношения не са конвейр, бълващ аташета и посланици, а комплект от теории (често противоречащи си и конкуриращи се помежду си), които се опитват да опишат и анализират по възможно най-адекватен начин политическите събития, излизащи извън рамките на националната държава.        

Благодарим на Иво Илиев

Лични впечатления на студенти:

Лора Иванова, Политология, Виена

Смилен Хаджикостов, Политология, Берлин

Евгений Димитров, Политология, Берлин

Бори Великова, Политически и административни науки, Констанц