„Тука да не ти е България, бе?!“

Публикуваме разказа на Нелин Ферхад с две уговорки от наша страна. Първо, не споделяме напълно изказаните от нея възгледи относно живота зад граница. И второ, публикувайки текста, нямаме за цел да обидим никоя държава, нация или етнос и се разграничаваме от по-острите оценки, които авторката дава! Считаме обаче, че животът в чужбина е нелеко препятствие и далеч не е само положителни емоции и щастливи изживявания. Редно е да се види и другата страна на медала, защото, о, да, в чуждата държава може и да не ви хареса и не е лошо да сте подготвени и за подобен сценарий. Добре е всеки хубаво да премисли избора си, преценявайки всички плюсове и минуси. И не, няма нищо срамно в това да решите да се върнете или пък изобщо да не заминете, ако сметнете, че не е за вас. България също предлага страхотни възможности за развитие 😉

11 март 2014 г. в 00:09

Тука да не ти е България, бе?!

Събрах си нещата в две чанти и една кутия. За повече нямаше място. На 17 август миналата година, около 10:00 часа се качих във вече нагрятата кола и цялото семейство дружно потеглихме към румънската граница. Тръгвахме си. Натоварили една кола с живот, се запътихме към магистралите и безкрайните пътища. Помня, че се сдърпах с майка, защото искаше да вземем чаршафите, а аз настоявах, че ще си купим от там. Все пак, мамо, благодаря, че взе чаршафите.

Пътуването беше изморително. Тежко, неприятно. Отивахме към страните, в които мечтите се сбъдват. Пътувахме безкрайно. Пътувах, с надеждата, че зимата ще се върна. Ще се върна след съвсем кратко време. Ще си видя бабите и дядовците, ще си взема боите и книгите, ще си видя приятелите. Това направи напускането ми една идея по-лесно. Не се върнах. Не си взех и книгите.

На 18 август следобед, стъпих за първи път на тази нова земя, която хвалят с безупречно гладки и равни пътища. Улицата ми беше оплюта и оповръщана. В последствие виждах как в началото на всяка седмица, върху цялата улица се изкарват стотици чанти боклуци, защото ги събират само в определени дни. И ти си длъжен да ги трупаш у вас, защото няма контейнери. Добре, че имаме тераса. Много хора нямат.

Първият магазин, в който влязох, беше турският бакал на ъгъла. От тавана до пода, стилажите преливаха от плодове и зеленчуци, от всякакви храни и сладка. Купихме набързо най-необходимото и се качих в новото място, което щях да се опитам да превърна в дом. Не стана. Всеки ден намразвам мястото все повече и повече, искам да се махна от него. Просто да го срутя.

Не ми се иска да коментирам миризмата от хладилника и мухлясалите стени. Просто ще ги спомена.

Ядох варени картофи. Усещах как нещо в мен угасва.

След месеци лутане в неориентираното пространство, започнах да асимилирам и да разбирам как стоят нещата тук. Научих се да игнорирам МЪДРИТЕ коментари на мои сънародници: „Тук да не ти е България, бе?!?“ и се опитвам да си подредя живота. Не се получава. Обещанията и хвалбите на другите хора, чиито мечти уж са се сбъднали, са думи, които казват, просто защото са наложени. Чужбина не сбъдва мечти. Тя озлобява хората един срещу друг и ги кара да вярват само в банкомата. Тя ги учи как да изяждат и изпиват човешкото в себе си, заедно с мезетата и ракиите, когато седнат на маса всеки петък или събота. Чужбина не е нищо специално, освен оплюти марокански и негърски улици, чужбина не е нищо особено, освен турци, които идват от България и се превръщат е най-чистите и набожни същества на тая планета. Чужбина не е нищо особено, освен място, което събира шуменските и разградските цигани на едно място. Белгия не е нищо друго осен 5 трамвайни линии и 5 супермаркета, от които всички купуват една и съща стока. Тя не е нищо друго, освен страната, в която има милион фабрики и хората в тях са еднакви и празни. Тя не е нищо друго, освен страната, която отне моята страна…

След тези няколко месеца, установих много абсурдни неща в бюрокрацията, в манталитета и институциите. Сама видях, сама се убедих.  Тези няколко месеца ми заявиха с неонови надписи, че аз скоро няма да се върна. Ще си стоя тук, забита, за да си сбъдна мечата. Да се върна.. ето, ето това е най-големият парадокс. От малки ни е насадено, че единственото, към което трябва да се стремим, е да излезем на гурбет. И това искаме с цялото си сърце , в това се вкопчваме „Да, аз ще уча в чужбина, там оценявам знанията ми, там ме виждат. Да, ще работя там“. Дрън-дрън. Ето, на ти сега, единственото нещо, в което се вкопчваш, е „ДА СЕ ВЪРНА“.

След половин година започнах да се чувствам безбожно и нищожно сама и да разглеждам русенските улици по google maps. Започнах да кандидатствам по n-пъти на ден за работа и по n-пъти да получавам отказ. Защото DSD щеше да ми реши проблемите. И защото „нищо на света не може да ме кара да се чувствам, че не съм достатъчно добра за нещо“ .

О, повярвайте, тука са много хората, документите и институциите, които ежедневно ми казват, заявяват и учтиво по пощата ме уведомяват, че не съм достатъчно добра, както да чистя кенефи, така и да мия прозорци, така и не съм и достатъчно добра да сервирам и т.н. Тука да не ти е България, бе?!

След половин година самолетният ми билет се превърна в мираж, а всичко останало просто се разкапа. Отлично ти се смазва самочувствието. Ако искате да минете през пресата на живота – заповядайте в Белгия и ще станете кайма за нула време. Ама не свинска, че е вече време да спрем да ядем свинско, откакто дойдохме в Белгия.

След половин година, установих, че мразя това място. Че мразя стените, между които трябва да прекарвам времето си, мразя хората, с които трябва да се срещам и мразя работите, за които кандидатствам. Установих, че съм спряла да чета, да слушам музика и да рисувам. Нито има къде, за кого и защо. Нито има средства. Нито книги. Нито платна. Нито музика. Всичко е различни речи, манталитети, едно тъмно, сиво и дъждовно петно, в което всеки ден ти се налага да живееш и да се събуждаш.

Тук се сбъдват мечти. Донякъде. Можеш поне да си платиш борчовете в България.

И така общо взето. Само един съвет към по-малките, които още се чудят какво да правят – помислите си хубаво, дали това е всичко, което може да свършите в България. Наистина ли е толкова наложително да си тръгнете, не може ли по някакъв начин да си осъществите мечтата в България? Ако все пак, има какво да се направи… останете. На никого не му е притрябвала тая чужбина…

Нелин Ферхад

Advertisements

One thought on “„Тука да не ти е България, бе?!“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s